Све праве су љубави тужне

на Меденка

“А слике са блeђе и блеђе, а лепе потискују ружне.” (из пјесму Балашевића)

По краищата сиви на земята,
където ражда се страхът,
изплетен и бродиран след играта
на две деца, които спят,

събуждам се сред мирис на мастика
в чаршафа потен и навит,
с ръце и тяло опипом те викам,
напипвам само кух кибрит…

Две къси клечки, трудно ще запаля
бездруго мокрия тютюн,
а звуци, дето иначе ме галят,
сега ме бият като с клюн

и чак във тая липса аз разбирам
разбиращите с миризми,
които по ръцете си намирам,
и хем заспивам, хем боли...

Белград, 04. 12. 2011 г.

Мен ела да прекръстиш

на Меденка

"Жди. И с ними заодно
Выпит не спеши." 
(Константин Симонов, "Жди меня")

Тоя свят не е моя,
но търси ме и днес,
па макар да съм тоя,
дето няма адрес,

затова вероятно
като къща те кръстя
и се връщам обратно
кротък вятър на пръсти...

Песен моя след боя,
разкажи ми, но тихо,
дали помнят пороя
тия, дето се криха,

дали имат за мене
чаша вино поне??
Донеси ми го в стреме
с буца пръст за мезе

и недей да ги търсиш,
там е чужда софра,
мен ела да прекръстиш,
дето буря ме бра...

Белград, 25. 11. 2011. г.

Но за друг, ако тъгуваш...

на Меденка

Мила моя, не ревнувам,
не ревнувам вече хич,
просто често те сънувам,
но ме буди като бич

телефонът тука вдясно
със аларма чардаш-танц,
съобщава да е ясно,
не оставя четвърт шанс

да се мамя, че ме ближе
тъмно-свиленият Понт,
като чироз, че ме ниже,
че ме дърпа като стон...

* * *

Но за друг, ако тъгуваш,
хайде, тичай го търси,
ето, доста вече струваш,
моят стих те украси

в сукня с перлени мънисти
и черешови уста,
с две очи по детски бистри
и вълшебни имена...

* * *

Честна дума, не ревнувам,
беше "другият във мен",
знаеш, даже като псувам,
пак те чакам както ден...

Белград, 20.11.2011 г.

Писмо до Светия Дух (Стихът не пее ами съска)

на Меденка

Ако случайно видиш я сама,
кажи й колко я обичам,
кажи й, че във страшна тъмнина
наслуки с устни я събличам,

че вече все по-грапаво звучи
и ред през ред стихът се пръска,
ракията все повече горчи
и той не пее, ами съска...

Кажи й, ако видиш я сама,
заспала "на кравайче" дето
владее сиво-птича слепота,
кажи: "Обичам те, загдето

покриваш топло мойте слабини,
когато всичко ме убива,
когато вънка кървав дъжд вали,
аз моля Бога да си жива..."

Сред списък с най-различни имена
на курви - "жертви" и "светици"
аз Нея ще наричам Тишина,
в която Ти събираш птици...

Белград 21.10.2011 г.

Войводина (Дълъг спор пред Петрови Врати)

"Пиши ми верата, пиши ми душата, пиши ми - Кръв македонска"

на Меденка

В туй поле без дървета и храсти
не е време за нежни писма,
първо вятър строши ме на части
и което остана отвя,

разпиля ме по тази "трапеза",
дето няма къде да се спреш,
като в черга, която е везал
глупав дявол преди да умреш

изпод стара изсъхнала круша
край реката, която влече
вместо влага поръсена суша
и просъсква, дордето тече...

И вървя като в сън и предвкусвам
дълъг спор пред Петрови врати,
твойте устни по себе си чувствам,
никoй вятър това не троши...


Полето около Манастира Ковил, 24.10.2011 г.

Ревнувам суицидно

на Меденка

Народни хероји - Блажо Попивода,

Комесар I Батаљона, I Пролетарске Бригаде

Тук знае и неделя да вали
и вятър клоните разсипва,
изгарящ студ две ледени вълни
търкаля сякаш в празна тиква.

Все гледам да не мисля, че нали
дордето скитат из главата
от думите чак толкоз не боли,
пък аз не вярвам "във душата".

не вярвам даже в "богородички"
и ако ще да има утре,
аман от всички тия ролички,
най-бързо се умира сутрин,

когато ме застрелва мисълта
на два-три метра пред вратата
така че, няма как да "отмъстя"
и всеки удар е в мъглата,

която се разстила между мен
и спомена за твойте устни.
Усещам се напълно вцепенен -
да мреш на части е "изкуство"...

* * *

Ако случайно имаш път насам
(а ако нямаш, направи си)
Не можеш ли, аз сaм ще дойда там,
това от друго не зависи,

освен да спре за барем ден дъждът
и улиците малко да изсъхнат...
Ти знаеш, прекроява ме светът
и всеки камък в път разцъфва...

Парк "Ослободиоцима Београда", Белград, 19.01.2011 г.

Дъх на миди, поръсени с чесън...

на Меденка

Тази сутрин е синьо-зелена,
под терасата плиска море,
две комшийки - една изрусена,
а пък втора простира пране...

Обърни се нагоре да видиш
как по пътя към малкия храм,
там където след час ще отидеш
да не кукаш в квартирата сам

в портокалово-алени фусти
"по авренски" красиви жени
стъпват светло по улици пусти
и пристигат от всички страни

да се смеят с очи и одумват,
да се черпят с локум и кафе
върху пейки, които осъмват
във постеля под златно перде,

сред листата на топлата есен
тука вечно е "както преди"
с дъх на миди, поръсени с чесън...
Тук те чакам и днеска дойди...

Варна, 29.09.2011 г.

Пак е марш за любов в свобода

на Меденка

Бяла улица, светла и грапава,
топли покриви спят под дъжда,
боса есен, красиво нацапана,
плаща щедро със златна ръжда

тия десет по сто километъра
в остра сръбска ракия из път,
преко Дунав, Нишава и Етъра,
път, по който край тебе хвърчат

планини сред дървета и хълмове,
а когато затвориш очи,
сякаш парят изсъхнали кълнове,
пък цигарата вече горчи,

а отдавна е минало времето
като тръгвах почти на шега,
спях по гари и често в постелята
на случайно открита жена,

за да стигна, където си мислех че,
се намира ръбът на света
с вино, нож, а в главата ми свиреше
огнен марш за любов в свобода...

Слава Богу, Госпожо разплакана,
с теб отново трептя по ръба,
в златна есен, красиво нацапана,
пак е марш за любов в свобода!

Варна, 26.09.2011 г.

Конобарскo човечна

Единият е мрачен и объркан,
той мрази да сервира, затова
дълбоко във портфейла си се бъркам -
да има "някой динар" настрана,

когато дъщеря му се зажени
или синът му тръгне на гурбет
пред сватове и кумове червени
да плаща гордо като селски кмет,

а лани ме изпрати доста смръщен,
обърка "Светaл Jелен" с "Црни Лaв",
Димитрие му викна "Jеo си крштен?!",
пък аз не знам защо срама му брах...

А другият е малък пиротчанец,
той сякаш има сто и две ръце,
във столицата май е новобранец
и пита все "на доле" как расте

тревата, чушките, изобщо всичко,
с което грее южното сърце
и аз сега добър съм странен чичко -
разказвам му за миди и море....

Белград, р-т "Нишлия", 22.09.2011 г.

Защо я мислиш тая дума?!

на Меденка

Недей разглася тая дума,
че друга галя вместо теб,
над мен се спуща като чума
и ставам три пъти проклет,

главата ми гърми и пука,
тъй вече трета нощ суша
шишета, друго нямам тука
и миг ми стига да реша

да хвана релсите за вкъщи,
не искам техните пари,
там зная своя малка къща
и в нея тебе пък дори

да трябва да те имам с втори,
щастлив от ситните трохи,
нощта там с твоя мирис спори,
денят с гласа ти ромоли...

...Недей разнася тая дума,
че друга днес ще съблека!
Аз по-добре да дъвча гума
или дори да се свлека

в дере със тръни полусухи,
забити посред празен вир
и там на клоните им кухи
да се обеся за синджир...

Белград, 22.09.2011 г.

Сънувам моя Кървав Юг

Не мога да заспя нормално
сред тези боядисани стени,
а шкафът зяпа вертикално
и час по час "повтаря ми" - Стани!

Прозорец? Дървено-пластмасов
и подът също, лампите неон...
Творил е сякаш Ломоносов
етюд за стронций с махагон...

Зачитам се в Професор Милин,
разказва ужким нещо за Давид,
в ботаника досадно силен.
О! Скрийте ме във Йониния кит!

През ден решавам да си тръгна,
но ще дочакам вестите от Ниш,
един път Мита да прегърна,
в кафе да "поуживаме" и виж,

в очи как зная да ги плещя.
Аз ида, Митко, още по от Юг,
какво преглъщаш и се блещиш,
ти пил ли си ракия с пресен лук??

Ти плакал ли си насред пътя
с юмруци, стиснати до топла кръв:
"Да пукна, ако ви отстъпя!
Простете, мамка ви, но удрям пръв!"

* * *

Отварям Книгата наслука
и случвам се във песен на Давид...
Духът Ти, Боже, ли е тука
или сънувам буден златен мит??

Белград, 21.09.2011 г.

А на него кажи му така...

на Меденка

Кажи му да те гледа по-добре
и много да внимава да не плачеш...
Познавам всички ветрове,
вечерям със сестрите им и значи

една сълза ще плаща като сто
и няма да оставя вересия,
сама познаваш моето тесто
и знаеш, че съм склонен да убия

за дума, изтървана на шега,
за две пари от джоба на сираче,
без корист, ами просто ей така
самия черен пъкъл ще прекрача...

Да помни и че ничия не си
като звезда, търкулната по Пирин.
Окото на Балкана в тебе спи,
да стъпва тихо, за да бъде мирен...

Белград, 20.09.2011 г.

Що плачеш, без да мога да те пипна?!

на Меденка

Що плачеш, без да мога да те пипна?!
Пък уж съпруга силна на моряк...
Секунда-две деляха ме да рипна
и прекатуря целия бял свят...

Обаче твоят страх сега и мой е,
не искам теб да съдят затова,
че те намерих, цвете, посред боя,
тъй както гладен питка във торба...

Пък няма да съм там, за да ги стресна,
с крака да стъпча змийските очи,
един през друг по мутрите да плесна,
а тебе да те дръпна настрани

и дълго да целувам, щом запръскат,
сълзите ти по топлите гърди,
по твоите, а мойте да се блъскат
като слънца във бягащи звезди...

17.09.2011 г. (из нивите край Драгоман)

Със страх в любов и вяра...

на Меденка

"Със страх Божий, вяра и любов, пристъпете..."
из Златоустова Света Литургия

През гарата минавам днес,
не искам друг да го научи -
въпрос на нежност (не на чест)
към Тайна, дето ни се случи...

Аз вярвам твърдо, ще ме чакаш,
макар да ме пронизва като нож
през слепите очи и сякаш
Страхът с Любов е два пъти по-лош...

Варна, 16.09.2011 г.

Београде

на Меденка

Сред вестници продават там "Кандит",
а сервитьорките се смеят мило
и рядко някой мота се сърдит,
поръчваш бири пък ти се отпило.

Отсреща надиграват се китари
и песните се стелят безадресни,
усмихнати подават ти цигари,
жените са добри, но не и лесни...

И няма да те има, за да видиш
край Дунав как прибирам се сред хора,
как пазиш да не би да ги обидиш,
но не от страх, а от човечност гола...

Варна, 16.09.2011 г.

Чакай, скоро е декември (пътна песен)...

на Меденка

Ако утре видя те със друг,
него ще убия като куче,
ще умира, хъхри в полузвук,
вместо въздух своя кръв ще смуче,

а пък теб ще любя по-добре,
по-добре дори откакто вчера...
Знаеш, че целувките са две -
все за тебе, мера против мера...

* * *

Там за тате само плача,
с никого не искам да се бия,
чакай коша със колачи
с два-три литра крушова ракия...

Варна, 13.09.2011 г.

Изпрати ми писмо от "Раковска" II

…Телефонът ти, Нишката гара,
двайсе динара кредит и влак,
десет пъти ракия на бара,
още десет изпити на крак.

И кръчмарят, комуто оставям
всички сръбски пари за бакшиш -
„Хвала, лепо!” дори не завалям,
как „по български” пия ме виж….

Телефонът обаче е сбъркан,
при приятел отива стихът,
той ме знае, че аз съм побъркан
и с молитви проправя ми път…

Десет динара – втората грешка –
телефонът не бил с „а-бе-ве”,
на перона вися като смешка,
но пък влакът пристига поне…

…Изпрати ми писмо от „Раковска”,
нищо друго не искам от теб,
тя Земята нали не е плоска –
търколи ми две шепи късмет…

Изпрати ми писмо от "Раковска"

Изпрати ми писмо от „Раковска”,
две-три снимки от „Витошка” с теб.
Тя Земята нали не е плоска –
търколи ги по склона й мек

две кълбета от синята прежда,
дето Люлин привечер преде,
две закуски с боза от „Надежда”
изпрати ми, ти знаеш къде…

Нищо друго от тебе не искам -
имам всичко – площад и небе,
имам шепи море и ги стискам
както зъби преди да умре

бягащ вълк сред порой от олово,
по петите със кучешки вой,
ала ти разреди ги със слово,
изпрати ми писмо, не се бой…

Врачка (Ще ти гледам на стъпало)

на Меденка

Ше ти гледам на стъпало -
пръст по пръст ще те броя
със език вместо сметало,
с устни две вместо боя

ще те мажа, боядисвам
като крепостна стена.
Нали знаеш, че надписвам
всяко стихче на жена?!

Ама твойте ще подпиша
като късчета душа,
както кон сред буря диша,
както чашите троша.

И очите си ще скрия
между двете ти бедра -
като котки в цигания,
като зайци във гора.

Сделка (Целуни ме по носа)

на Меденка

Ще ти купя баобаб
да развъждаш в него птици,
да ги храниш сутрин с хляб
и от сребърни парици

ще сплета за тях синджир
да те водят на разходка
сред вълшебен горски вир
да те дърпат в златна лодка.

Ще ти купя самолет,
че да ходиш май си малка,
със педали кофи мед,
с прясна торта за седалка...

Всяка дума на стена

на Меденка

Бяло мляко за закуска,
топъл хляб омесен прост.
Днес сънят ми ме напуска
като мил възпитан гост.

Теб сънувах и съм весел,
а прозорецът звъни
сякаш някой е донесъл
шепа бисерни пари

и по пода разпилени
като миди, като злак
ги разпръсква сякаш вени
върху цигански тумбак...

Не забравяй Зоопарка!
Вчера тъй ми обеща,
че ще целим със шишарка
през решетките лъва.

Кой козите ще нахрани
с вестник вчерашния брой,
а маймуните с банани
ще привиква за двубой?!

Обеща ми да ти липсвам,
не забравяй и това...
Нали знаеш, че записвам
всяка дума на стена?!

Клетва

на Меденка

Да те плисна, да те стигна
като юлски топъл дъжд,
да те сваря, да те вдигна
като вятър в златна ръж.

Да те галя и целувам,
и полека съблека,
като песен да те чувам,
като шал да те влека.

Да те нося като птица
свое писано яйце,
както братя два сестрица
да те пазя до сърце...

И човеците стават на чудо

Катедралата днеска е пуста,
няма кой да "играе на Бог",
няма погледи, мимики, чувства,
по които тече като ток

животинското стадно изкуство,
дето всички владеем уви...
Като облак земята се спуска
и небето опира в глави -

бялоруса добра проститутка
пред иконата шушне и жми,
покрай нея със свещи се туткат
две-три лели със дълги поли.

И човеците стават на чудо -
нито лоши и нито добри,
а Олтарът блести като руда,
там Христовото Тяло кърви...

За тебе днеска ходих там

на Меденка

Преминах Моста да те видя
пеша и мокър като пес.
Не исках никой да обидя,
ти просто бе на тоз' адрес,

където страшно разгневени,
настръхнали от гняв мъже,
на чест и сила оскърбени
ме вързаха като с въже

във два-три здрави аргумента,
в градивното си амплоа,
разцъфнало върху цимента
на толкова добри неща -

семейна чест, пари, лоялност
и агресивно мъжество,
което не признава давност
на поводи за тържество...

Поклон ще има само Бога!
Останах прав и тоя път.
Там тебе търсих със тревога -
ония нека си крещят

какъв не съм, какъв ще бъда,
къде съм спал, какво ще ям.
Пикая им на таз' присъда -
за тебе днеска ходих там...

9.VII.2011 г., Варна, кв. Аспарухово

Топола, питке, права пада

на Меденка

И ти ли тъй се будиш заран -
минута две ще полежа
от рано за ракия жаден
ще плача да не откача...

Листът от масата ме гледа,
обаче вместо химикал
цигара, взета от съседа,
напипвам и остава бял.

А в мен се блъскат цветни птици,
куплети, сенки, миризми,
посрещам ги като плесници,
болят ме стави и гърди

и стъпвам тихо като буря
преди да гръмне над гора,
която всичко прекатуря,
в каквато искам да умра...

Но ти поискай да те видя,
пък нищо, че навън вали.
Едва ли някой ще учудя,
нали развратен съм, нали

съм даже адски агресивен,
опасен повече от СПИН,
лъжец, мошеник, сугестивен
и все пиян, и все един...

Но разходи ме по Площада
и да послушам твоя глас,
топола, питке, права пада,
да, нека тъй да падна аз...

Детска песничка

на Малката Меденка

Ти си само на пет
и те учат да слушаш,
еднорог за късмет
носиш в пазвата сгушен.

Аз пък вече на пет
имах мое момиче
със коси като мед
и очи като птиче...

Ти обаче помни,
че мъжете не слушат!!
Ден до пладне добри
после псуват и пушат.

...Аз например дори
тъй играех със котки -
два шамара да "спи",
сетне ставаха "лодки"

във легена с пране
като баба не гледа,
ако плуват добре,
ги изпращах в съседа

да лежат по корем
на килима му в хола -
скъп подарък от мен
за комшийката гола...

Да не кажеш това,
малко птиче, на мама!
Тя е доста добра,
но в Съда е стояла.

Котки там не лежат
и по чехли не пускат,
а жените тежат,
че с дечица закусват.

Ти обаче се скрий
в тая мамина чанта,
като питка се свий
и влезни контрабанда,

а след туй ми пиши
как изглеждат нещата,
с думи две опиши
как ги хрускат децата.

Дали с мляко и мед
или в захар кат' круша...
Но си само на пет,
стига вече ме слуша!!

Слушай, пеят рапани

на Меденка

Сякаш тъмна заргана
се люлее морето,
като диря остана
подир нещо невзето.

Виж, пияни руснаци
подир лели-германки,
виж, мъже без мустаци,
виж и две софиянки...

Виж я, там махалата -
като в лагер стануват,
черни-черни децата
се прескачат и плуват.

Ето виж, преминава
пълна кофа с мамули,
подир нея остава
миризма да я брули

само морския вятър
със солените жилки.
Като влак, като театър,
като стръкове с билки

се надтичват лъчите
по тела разпиляни...
Затвори си очите,
слушай, пеят рапани...

Като курви, намерили шал

на Десислава

Аз тогава без малко да пукна
насред тоя несвършващ Разград
и какво ли на мен не ми щукна
в километри побити на крак...

Часове... Магазин за обувки,
на табелата "пише те" теб -
четри букви кат' четри целувки...
Вече няма "преди" или "след",

само нощ е покрила площада,
няма никой, пияни дори,
полупразно шише оранжада
във нозете ми съска и ври

и не зная дали има гара,
че дали съм изобщо в света
и цигара гася във цигара -
Имам десет кутии, ура!...

Да, ура... Ама пътят не свършва,
но напротив - разклон след разклон,
а душата ми спи и се връща
там обратно във оня салон,

дето трима мъже се заклеха
да те учат на ред и морал,
да ти скъсат червената дреха,
като че, да е някой парцал...

Аз тогава ги гледах надменно,
само миг ги делеше от бой,
пиех вино със тях за последно
и на всекиго казвах му: "Стой,

ти ще видиш маймуни по пладне,
бели мечки във селския цирк.
Eдно копче от нея да падне,
ще ти счупя носа със ритник!"

Нищо друго не счупих обаче,
освен рози във твойта врата.
Погледни ме сега, ето крача
с полупразно шише из града.

* * *

Пък "мъжете ти" пак се заклеват
да те учат на своя морал,
по парченце от дрехата вземат
като курви, намерили шал...

А ти си мляко с портокал

на Меденка

Минава линията точно
покрай чертите на града,
където дюлите започват
по границите на шума.

Земята там е трисъставна -
асфалт със пръст и две коли,
не беше толкова отдавна
и може още да виси

изпрана риза като птица,
оплела клоните на храст
като самотна хубавица,
попаднала на педераст.

Аз мога още да целувам,
а ти си мляко с портокал,
замижай да ти нарисувам
един крайпътен карнавал,

където линиите свършват
и почват дюли край реки,
а пък дърветата се връщат
покрай прозорците сами,

за да отлитнат като ято,
където никой не е бил,
недей да плачеш, пак е лято,
във шапка заек съм ти скрил...

Аз мога още да рисувам,
а ти си мляко с портокал,
замижай да ти изтанцувам
един крайпътен карнавал.

Затова

на Десислава

Само с теб съм различен,
чак гласа си изменям,
та дори ми прилича
зло-добро да разделям.

Щом на пътя напиша,
че съм луд и обичам,
както вятърът диша,
аз при теб ще изтичам...

Затова като змей, като чума
ще повдигна край тебе стена,
като клетва пред бой, като дума
преди смърт за красива жена.

От главата ти косъм ли падне,
ще взривя зарад него света,
ще убивам от залез до пладне
и след пладне пак няма да спра.

* * *

Като розова китка, като хляба за днес,
като медена питка, като чуден адрес,
като песен на кос, като рима несложна,
като слонова кост, като птица тревожна,

като детска игра, като водна рисунка,
като златна пара, като вино в кратунка,
като плетка зведзи - три жени край комита,
седем пъти по три, девет свещи във пита...

На думите след чакания край

на Меденка

На теб се пада да разкажа,
обаче отначало обещай,
че ще будуваш като стража
на думите до чакания край,

когато тишина остане
и само влажен мирис на жена,
оттатък думи и забрани,
с които се събужда сутринта,

която трие всички миризми,
оставя само тази на кафето
и чудиш се глава ли те боли
или пък ти гърми сърцето...

Тогава точно искам да заспя,
постлал под тебе мекотата.
Легни на мен, проспи със мен деня,
че да си иде като ято,

да слезем сетне до морето
в часa, във който то възкръсва,
започвайки от там, където
било е най-безбожно мръсно...

Чуй, морето тупти като питка

на Меденка

През листата на златни дантели
пада слънце по белия път,
ситен пясък от някъде взели
се замерят момчета, смехът

пропълзява под старите пейки,
за да гръмне на метър-два-три,
те се търсят и гонят, крещейки
и денят тъй завъни на вълни...

Да ти купя ли хладна мастика
с дъх на миди и прясно море?
Чуй зад ъгъла циганка вика
да ти гледа на длан и сърце.

Събери ми червени рапани,
изпоти ги под топли гърди
и налей ми във тях като в рани
две мастики за Бог да прости...

Да прощава, задето се кръстих
не във мойто зелено море,
а в реки полусухи и мръсни
от крадливи и криви ръце.

Чуй, морето тупти като питка
във горещата, лятната пещ
и водата му тука е плитка -
изправи се над мен като свещ...

Морски бой

Казваш, Меденке, трима мъже
са те лъгали как се обича...
Я прати ги със дълго въже -
ще ги чакам на плажа самичък.

Най-добрия ще бия със връв
и ще пусна свободно да плува
като лодка, не, не, като стръв,
пък дано да го срещне акула...

Баш лъжеца на първия клон
ще провеся - "кой лъже - на въже" -
да се рее кат' розов балон,
че защо пък градът да е тъжен??

А със онзи ли, дето обижда?
С него, знаеш ли, планът е друг -
ще го снимам във порно със нинджа,
даже може за вестник "Чук-чук".

А мнозина тогава ще питат...

Нероден по Софийската гара
из траверсите стеле се ден,
наркомани делят си цигара,
грозна курва приспива кретен...

След минута и влакът за Варна
ще заклати по дългия път
черна диря отровно-цигарна,
а мнозина тогава ще спят...

Нека спят, да не пречат да гледам
как над Своге напича денят
и край Мездра, когато "застрелям"
с празна бира стрелочника в гръб...

Белград, 14/06/2011 г.

И отново за теб като сабя

Заваляха най-правите песни
като град от взривени слънца,
като гръм, като бомба ме стресна,
като битка със сняг на деца

тая будна и топла човечност,
дето смятах, че просто е мит,
ето кърми във скута си вечност -
Младенец, беззащитен, открит...

...И отново за теб като сабя
ще посоча света като път,
ако ще зарад туй да нахраня
вълци, дето по ъглите спят,

път, по който светът се снишава
както куче пред малко дете,
като клони над улица права,
като майка, която тъче

хладна риза за нощите летни
и юрган за студените дни,
не със вълна, а с обич оплетен
като пита със златни пари...

Белград, 13/06/2011 г.

Лудият

Като кофа с бензин в кафенето
през вратите изсипва се дъжд.
Аз съм Лудият, Малката, дето
и пиян се държи като мъж.

Аз съм, който през ден те здрависва
с две-три евро безцелен бакшиш,
сетне дълго над масата висва
като облак отровен хашиш.

Ти се смееш на смешка си своя,
а в очите ти светят звезди
като песен на кос преди боя,
като танц на умити жени.

Колко днес съм уплашен да знаеш!
Отсервирай ми, тропайки с крак,
две минути постой, че ухаеш
на сапун, на бельо и на злак...

Белград, 11/06/2011 г.

Излъгах, че не те обичам

Прибери Месечината топла,
не я давай на псетата вън,
закачи я на шарена сопа
и подпри я да съхне на пън.

Ще омесиш ли бяла погача -
да те видя със нови очи?
Честна дума, след туй ще прекрача
много тихо, че къщата спи...

Всички спим, само двама сънуват
Месечини, червени от срам,
много други към Бога пътуват,
ти обаче за миг ще си там.

Тази сопа за теб ще превърна
в чудна птица със златни криле.
Няма стълби по урвата стръмна,
не, не слушай "свещеното псе"!

Пред Престола се влиза пикиращ,
а това е "поклон по корем",
чак тогава и думи намираш
с нов език, подновен и свещен,

за да кажеш единствено: "Боже,
аз съм тук и не мога без Теб,
две минути ми дай, ако може -
Ти си Бог, а Вселената смет!"

и минутите стават на Вечност,
месечините - златни слънца.
Господ, Слънце, трепти от човечност.
Дай ми миг да ти кажа това...


Белград, 10/06/2011 г.

Jебао те бог

Ако някога пак си поискаш
глътка слънце и шепа море,
по "Раковска" клошари ще питаш
дали още съм жив и добре.

И тогава върви си при попа,
дето може и двеста и две,
както знаем - лекува със сопа,
а понявга дои и ебе.

Но това е минута от филма,
в който "здраво държиш за Иисус",
три минути и пак ще си силна,
па макар с лепкав мирис и вкус.

А преди у дома да се върнеш,
понатрий си лицето с тамян -
там те чака и ти ще прегърнеш
сресан труп с две ръце патладжан.

Белград, 09/06/2011 г.

Слънце, слънчице, слънчо....

Тъй създава сe, Слънчице, "вечност" -
да, така се купува Небе,
с пет-шест чаши "горчива човечност"
и със нишкото гъсто шкембе...

Ти нали не умееш да мразиш??
Пак съм в джоба с пари от жена...
Но си спомням закле се да пазиш
мойте песни дори след деня,

в който всички ще знаят за мене -
просто луд със едипов комплекс,
дето иска от всичко да вземе,
невротик и в любов, и във секс...

Но тогава, ти, Слънчо, кажи им
как сърцето си пръснах след теб,
но не стоплих последната зима
и не минах във Новия Век.

Говори им дори да не искат
(вече нямам ни буква за тях),
говори им по ред и по списък,
както аз да говоря посмях.

Белград, 08/06/2011 г.

Заклинание

Сутрин вече е доста горещо
и се спъвам към чаша кафе,
после кана вода и усещам
как кръвта ми се мъчи да спре.

Хладен душ, бял сапун и хавлия,
глътка вино от снощния "пир".
Не, че сутрин харесвам да пия,
но понякога носи ми мир...

Тук да беше, аз бих ти показвал,
че и потните дни са добри -
бих те любил и после разказвал
колко пъти без жажда съм пил,

колко твои писма недочакал,
съм се щурал в града като луд -
мръсна риза обратно облякал,
с два различни чорапа обут...

Тая сутрин е толкова тихо...
Не я сменям за хладните дни!
Ти си тук, само ти като ехо,
от дъха ти ли стаята ври!!

Белград, 07/06/2011 г.

Но пръсни по пътеката хляб...

Знам, последната Кървава рокля
ще е, Слънце, от теб вместо танц,
ала първо ми дай да намокря
сред бедрата ти в топлия гланц

тези пръсти, с които рисувах
океани, планети и трих,
също устните, дето с тях псувах,
но и приказки с тях ти редих.

На приятел не ще те оставя!
Нему стигат торбите със смях
във дома му, които "забравях"
и се връщах все ужким за тях.

* * *

Ще се радвам, за който те има,
ако нявга се спъне във теб...
Пролет бяла вали като зима,
а дъждът е ръждясала мед!!

* * *

Всяка клетва, която надигам
срещу теб ще обръщам назад -
Залости, че отново пристигам,
но... пръсни по пътеката хляб...

Белград, 06/06/2011 г.

Целуни ме, веднъж да се вдигна

Днес прекрачвам последната сотня
и търкулнал след пътя нозе,
не погача, а камък ще чопля
със слепени от восък ръце...

Днес очаквам послeдната нотка.
Теб се пада и хайде попей.
Бях пияница, рицар, бях котка,
затова и с бензин ме прелей.

* * *

Чуй, Небето дърветата вплита -
няма де да завържеш въже,
няма майстори без Маргарита,
пък морето е просто трасе,

по което едва ли ще стигна
по-далеко отдето съм бил...
Целуни ме - веднъж да се вдигна -
Имам още две шепи тротил!!

Белград, 05/06/2011 г.

Дървета без клони

Като шепи ориз
по пътеките мятан,
като перли във низ
неброен, непресмятан

топъл вятър разрошва града.

Ресторант с име "Ниш" -
там дървета без клони
във градината, виж -
мързеливо се гонят...

"Домачине, пак бири с чорба..."

* * *

Ала ти, май че спиш,
оглушала от думи...
В сън към мен ли вървиш??
Да те чакам ли буден??


Белград, 05/06/2011 г.

Слънце мое...

Слънце мое, закусих прекрасно -
с две цигари и шепа коняк.
И да знаеш - останах "във дясно",
не, не минах "на другия бряг".

...Тя хърватката малко е проста -
пита куп непотребни неща.
Дали Варна например е плоска,
как живея без страх до брега...

После милата нищо не пита,
а остана в целувки да спи,
а пък аз пак играх на "Комита" -
мойте смели момчешки игри.

Щом събуди се, първо попита
дали мога да правя деца.
...И сега ми е малко сърдита,
щото пита със... пълна уста...

* * *

Слънце мое, недей се извръща!!

Белград, 18/04/2011 г.

Три цигари

Три цигари - достатъчно време
да измисля стотина лъжи,
да разлистя два-три пъти Шмеман
и грузинския филм "Не тъжи".

Три цигари - достатъчно време
да изпия две чаши коняк,
да си взема, каквото ще вземам
и премина на другия бряг.

Три цигари - достатъчно време
да си спомня отново Стайнбек,
боб с тортила в душата ми дреме,
да, останах май в предния век...

Три цигари са време, в което
пак възкръсва морето във мен
и денят се превръща в решето,
то пресява бургаски рефрен...

* * *

Разкажете ми как е във Варна.
Дали пролет из парка вали
и на пейки дружина пияна
за победи на "Спартак" крещи?

А дали пред Фонтана кокони
се облизват за млади мъже,
а пък циганче гларуси гони
със събрано от части въже?

А асфалтът дали пак е грапав?
Преминавах го бос като нож.
Вие казвахте "Той е въртоглав,
ама не е чак толкова лош..."

* * *

Три цигари - достатъчно време
да си спомня за Нейния смях.
Не, не зная какво кой ще вземе,
ала аз ще си ида със грях...

Белград, 02/04/2004 г.

Автобуси в мъглата

Не мъгла е това, то са облаци,
ти пристигаш по тях като дъжд.
И писма са това, но без страници,
aз сънувал съм туй неведнъж.

Оня път към Бургас край Поморие -
пътят дето върви през море...
Стой, Госпожо! Чуй тази история,
че в мълчание трудно се мре...

Тате спи, а пък аз през прозорците
гледам как ни залива вода,
то били са Бургаските солници,
но тогава не знаех това...

Не мъгла е това, а са цигани,
надошли у дома след гурбет,
пременени, умити, нагиздени.
Подари си един за късмет.

...Не мъгла е това, то са провлаци
през море към прозрачно небе.
Не писма са това, а са призраци
на дете, дето май ще умре...

Белград, 02/04/2011 г.

Днес по Дунава слънцето свети разкошно

Слънцето свети по Дунав разкошно,
то сякаш се стича във тая вода,
бреговете реката пък пътьом разрошва
и не спира да тича след птича следа.

Пред кафаните масите тропат,
а бордюрите още са топли,
но пристига дъждът като ропот
и минутите стават на вопли.

...Пък те носих до тук като мирис, като стръкче от мека трева...

Но дъждът вече вие, не тропа
и чертите му стават потоп.
Аз усещам се днес като сопа,
посадена сред кучешки гроб.

...Говори ми, не млъквай, макар че, може би по-добре да мълчиш...

Белград, 31/03/2011 г.

Припомни ми

Разкажи ми за топлия пясък, припомни ми ги мокрите дни,
възкреси ми момчешките тайни, скрити в открити очи...

Припомни ми и плажа, където се биехме,
зарад дума една или две -
ни страха, ни гнева, ни сълзите си криехме
и се каeхме сетне със часове.

Припомни ми целувките алени
сред разрошени притки фасул
и шамарите страшни на баба ми,
и на дядо псувните му – чул-недочул...

Припомни ми това,
бих платил и с душа!

Говори

Говори! Уморих се да думам
и езикът тежи, та боли.
Уморил съм се даже да чувам,
ала ти говори, говори...

Не, че нямам какво да ти кажа,
бих разказвал до утре дори...
Ох, такива неща бих ти казал,
но сега поприказвай ми ти!

Не, не млъквай, когато усетиш,
че затварям полека очи,
но напротив, дано да се сетиш -
целуни ме и пак говори...

19-20.03.2011 г., Нишката гара