На думите след чакания край

на Меденка

На теб се пада да разкажа,
обаче отначало обещай,
че ще будуваш като стража
на думите до чакания край,

когато тишина остане
и само влажен мирис на жена,
оттатък думи и забрани,
с които се събужда сутринта,

която трие всички миризми,
оставя само тази на кафето
и чудиш се глава ли те боли
или пък ти гърми сърцето...

Тогава точно искам да заспя,
постлал под тебе мекотата.
Легни на мен, проспи със мен деня,
че да си иде като ято,

да слезем сетне до морето
в часa, във който то възкръсва,
започвайки от там, където
било е най-безбожно мръсно...