на Десислава
Аз тогава без малко да пукна
насред тоя несвършващ Разград
и какво ли на мен не ми щукна
в километри побити на крак...
Часове... Магазин за обувки,
на табелата "пише те" теб -
четри букви кат' четри целувки...
Вече няма "преди" или "след",
само нощ е покрила площада,
няма никой, пияни дори,
полупразно шише оранжада
във нозете ми съска и ври
и не зная дали има гара,
че дали съм изобщо в света
и цигара гася във цигара -
Имам десет кутии, ура!...
Да, ура... Ама пътят не свършва,
но напротив - разклон след разклон,
а душата ми спи и се връща
там обратно във оня салон,
дето трима мъже се заклеха
да те учат на ред и морал,
да ти скъсат червената дреха,
като че, да е някой парцал...
Аз тогава ги гледах надменно,
само миг ги делеше от бой,
пиех вино със тях за последно
и на всекиго казвах му: "Стой,
ти ще видиш маймуни по пладне,
бели мечки във селския цирк.
Eдно копче от нея да падне,
ще ти счупя носа със ритник!"
Нищо друго не счупих обаче,
освен рози във твойта врата.
Погледни ме сега, ето крача
с полупразно шише из града.
* * *
Пък "мъжете ти" пак се заклеват
да те учат на своя морал,
по парченце от дрехата вземат
като курви, намерили шал...
