Изповед

на Теодора

Свършиха тия за лъгане, че тебе пък точно ще лъжа...

Слушай, такава игра бързо омръзва!
Какво искаш да чуеш?!?
Че няма любов, ами само една
споделена омраза??...

Не умея. Не става.
Не ми се обръща езика.
Изрека ли го, ще се разнищя -
ще бъда не нищо, а нищо от нищо!

Чуй ме - обичам те.
Искаш ли друго да знаеш?

Ако и днес ме отпратиш,
ще се разбия от пиене,
ще скитам по плажа,
ще спя по чукарите,
някого, напълно невинен,
изненадващо ще "накажа",

но... смятам да оцелея
и, Бог е свидетел, че ще успея!

Обаче...

Не!!! Няма "обаче"!
"Обаче" е дума
за злобни и слаби.

Аз ще ти пожелая през зъби щастие
с картичка вероятно
от Аржентина.
И много по-искрено от мнозина,
които го казват звънливо.

* * * * * * *

Вървял съм към тебе, прощавай, по цигански.
Не си го измислям - туй всички го знаеха.
Попитай ги моите трима приятели.
Ако щеш пък попитай "жените" ми -
до една подозираха
и ревнуваха,
но си вярваха
и те подценяваха.

Остави ме да кажа!

За пръв път няма да съм "благороден".

И няма да бъде "от мене да мине",
и "аз съм виновен",
"за моя сметка" -
и други хиляда красиви израза,
за да не им слушам глупостите,
без същевремено непоправимо
да ги разгневя и обидя,

че да си тръгна сравнително мирно,
та да не плюят подире ми толкова,

а и да имат очи да разправят сетне
на всичките си възмутени приятели
колко някой е бил с тях лош всъщност,
как са прекрасни, направо ненадминати
и че отново не са оценени подобаващо,
несправедливо подминати...

Ето, това е, мамка му, моето прехвалено "благородство"!
Заплатата за това, че убедително си измислям,

защото, знаеш ли,
хората не са като нас автоагресивни –
от пиене и угояване,
и от изждивяване
в плоските болни фантасмагории
не им остава време
да се видят и самонамразят.

Не зная за тебе,
но аз пия по светло
(макар много рядко)
за да се разплача,
когато от хищници
не мога и педя да
прекрача.

A те не са чак толкова лоши -
заплачеш ли, те оставят да легнеш,
дори лягат до тебе и ти смучат сълзите.

Мразя ги! Ох! Как ги мразя!
Толкова ги ненавиждам,
че дори не копнея,
както обикновено,
за саморазправа,
а да се махна -
Изневиделица да се изправя и
просто да ги прескоча.

Всички задушници минаха -
ангелски и архангелски,
брашнените, черешовите.
Аз няма да бъда "подавка"!

Послушай! Обичам те.
И знаеш ли всъщност,
че те сънувах
през цялото време.

Но, не съм ти повтарял името
в неподходящи моменти -
умея да се владея,
защото не си идея,
не си заместител,
а си моята
"доза приемлива реалност".

Едничката, както вече един път казах...

13.05.2009 г.

Синьо

на Теодора

Хвани последната маршрутка,
когато вкъщи ваш'те спят.
Запазил съм ти глътка водка,
езикът ми е още твърд.

Изгоних всичките лисици
да ходят кой където ще
и две признати хубавици
отпратих с куфар на... турне.

Отворих стаята широко,
море по пода се разля,
като момченце синеоко
край мен приплака, припълзя.

Ще пусна филм с добра корида
(от руските ми става зле)
и две-три песни на Далида -
Любэ са малко... алангле.

Реши къде да поцелувам.
Да ти попея ли поне?!
Пусни ме, мила, да поплувам
с конете си, с тревожните коне...

Шарен шал

на Теодора

Ако скрия, ще гадаят.
Ако кажа, ще гълчат.
И как само се стараят
нещичко да разберат

- Стой, почакай да опитам!
Дай ми твоя ленен шал.
- Що ти трябва?
- Просто питам -
шарен ли е или бял

- Бялошарен. К'во го мислиш?
- Щото искам да си тук -
да те има като липсваш,
да му пея като луд.

* * *

Как да скриеш - ще узнаят.
Те успяват всеки път.
Двама трима ще сияят
другите ще те кълват:

Отпрати го - харамия.
Къщите му все на бряг.
И кълне до разсипия,
и се смее на инат.

* * *

Но умея да рисувам
по гърдите ти цветя
и владея куп изкусни
неприлични номера.

Както пия аз, например,
мога мигом, щом реша,
да зарежа литър вино
и да хукна из града,

за да купя плат за фуста,
изтъкан от морска сол,
да я шия с жадни устни
по гърба ти бял и гол.

Сън

на Теодора

Дочаках те. Недей да ме тревожиш,
в теб свършва всичката ми скръб,
легни до мен и тихо поцелувай
очите ми, преди да изтекат.

Плъзни ръце да ги погалиш
нозете ми, изтръпнали от път,
че казах ти, нали го помниш –
Прегазих с тях
през пръст и сняг,
през кал и смърт.

И няма друг, кому да кажа,
едва ли друг ще разбере,
как тежко е да си наказан
с добра душа и зло сърце.

Заспиваш ли? Недей! Постой така
(косата ти мирише на жена)
С ръката си, със топлата ръка,
покрий ме миг, преди да се взривя...

..................

Претъркалях и този сезон.
Виха вълци и буря
ме пра през лицето.
Осем змея убих и една
тревопасна ламя,
но спасих от порастване
в мене детето.

Бях мъжествен – море преорах,
свих корона от мокри рапани,
с диамантена сабя в дланта
клах магьосници зли, кръвоядни.

Победих. Не жалея за тях.

...Но заспах върху мекия пясък...

..................

...Разкажи ми, когато сънуваш,
дали влизам в съня ти със смях?
Разкажи, а когато будуваш,
дали мислиш за мен като грях?...

09.05.2009 г.

Лято

Да, беше лято, прашно ленено,
със нищо страшно за прощаване.
Лицето ти ненацелувано
в ръце държах до прималяване.

Приятелите ни се радваха,
донесоха ни скъпи дарове,
а сетни всички затанцуваха
и заиграхме върху масите

Ти казваше, че си дочакала
да се търкулне празникът едва,
че си потръпвала и стенела -
през роклята те драскала страстта.

Пък днес ще трябва „да прощаваме”.
Какво, дете, се мъчиш да простиш?!
За други сватби закъсняваме –
Пак лято е, без време ще тъжиш.

2004 г.

Пясък и стъпки

Ще останат ли в пясъка стъпки
след нозете на прашния ден?
Ще усещам ли сладките тръпки
на изпитото вино от мен?

Ще останат ли думи за утре?
Ще остане ли рима за квас?
Ще си спомня ли старите мутри?
Ще допуша ли стария фас?...

...Всяко нещо, май, има си време...
Както грим от красива жена,
всяка кръпка по нещо отнема
от прекрасния фрак на деня.

Всяка дума отново се ражда
с нова кожа за нова душа.
... Но сърцето защо се заяжда:
"А, дали? А, дали е така?"

1999 г.

Пренареждане

Препрочитам най-честните стихове,
пренареждам сезони и дни.
Натежал съм до смърт с полуистини!
Натежал съм до ужас дори!

Две по две е "добра аритметика":
две лица за пред хора държа -
за красавици суха романтика,
за кредитори - сочна тъга.

Приласкавам душата си - Курвата.
Не. И днес не посмях да умра.
Вън е Цветница, есенна, кървава -
вместо мен пак разпъват Христа.

2006 г.

на Ива

Приспах децата неродени,
скатах набъбналия стих
и две - три рими разранени
във чаша вино разредих.

Дими последната цигара
и чувам как пристига влак -
мъглата тромаво разпаря
с един въпрос и много страх -

по теб: Дали си се качила??
Мълчи нощта! Кърви без звук!
Кажи! Нима си подарила
децата ми на някой друг??

2002 г.

на прадядо Костадин

Талантлив идиот е бил дядо ми -
че ракията пил кат' вода,
бяла риза, развял по чаршията,
яздел коня с чадър във ръка.

Тате, и той завалията,
хич не струваше стока за свят -
бродел нощем по черните синури,
хляб засявал комат по комат.

Ех, наследство посрано, простете ме!
Как да стане от мене човек -
и игрите ми бяха несретици,
и с жените си нямах късмет.
А мечтите ми! Боже! Мечтите ми!
До една досега ме болят,
че търгувах със тях като циганин -
все разменях ги сливи за сняг...

...Днес пописвам понякога стихове,
рецитирам под път и без път -
дълги, кратки, готескни, изискани...
Не! Дедите в кръвта ми не спят.

2007 г.

на прадядо Николае

На жътва е излизал с цигани,
жълтици по челата им лепял,
а те играли и му свирили,
и тъпънът магарешки кънтял.

По сватбите кумувал цигански
и пиел вино в златен кларинет,
кръщавал мургави обесници
и даже готвел едного за зет...

Ех, дядо, де са ти жълтиците?
И тъпънът, и златния клар'нет??
Прати отгоре някой циганин-
ей тъй - да имам за късмет...

2007 г.

Алена рокля

на Десислава

Моят свят е такъв.
...Дали искаш да знаеш?...
И във боя съм пръв,
и във обич съм краен.

Да, “лекувам” с коняк
болки нови и стари,
моят август е в сняг
и раздели по гари.

В моя свят има смях,
някой път неуместен,
сред “приятели”, с тях
твърде рядко съм свестен.

Двама? Трима??... Един,
който всичко понася.
Той е доста раним,
затова и го пазя,

а останали сто,
дето чакат да падна,
да ги питаш: “Защо?!”,
но едва ли ще кажат.

* * *

Леле! Колко съм луд!
Толкоз много те искам!
Полудявам от студ,
а вика си потискам.

Гледай, падат звезди
и разтрисат земята,
пък морето гори
и делфини премята.

* * *

Знам, не бива така –
аз добре съм възпитан,
“по английски” сега
ще мълча като сритан...

Ох, че дълго мълча!
Чак изтърках паркета,
обикалям, кръжа,
паля пета от трета.


- Да те питам пак нещо?
- Кажи.
- Ти, обичаш ли... Моцарт?

Туй е глупав въпрос,
туй е дума-раздумка –
Като песен на кос,
Като водна рисунка...

* * *

Де простираш, кажи,
свойте алени рокли,
като дъжд навали
раменете ти топли?

Не копнея за бой,
ни за кървава сватба,
мразя вълчия вой
и смъртта не ме радва.

Инак мога с ръце
силен вълк да убия
и със чисто сърце
от кръвта му да пия.

Ала днес само теб
аз жадувам тревожно –
Ти си в мислите ред,
Ти си рима несложна.

Де простираш, кажи,
твойте алени рокли,
коленете ти щом,
дъжд безсрамен намокри?

Гледай, падат звезди,
падат тихо и глухо.
Само мен ли взриви
Подранилото утро?...

23.04.2009 г.

Просто питам

на Десислава

Да попитам ли нещо?...
- Кажи!

Днес събирам най-пъстрите тонове
и от думите Слънце плета,
сбирам пясък от северни плажове.
Искаш ли стоплен да ти го донеса??

- Слушай, стига със тия метафори.
Какъв мъж си ти?! Какъв?!
Що не пробваш със думи по-грапави?
Или мислиш, че казваш ги пръв??

Чуй тогава!
- Да? Слушам. Кажи...


По Витоша пътя надолу към Бистрица,
край дерето, където дървета висят,
има скришни поляни ошарени
с истински дъхави шопски цветя.
Има капки роса като вино
и хралупи с кафява смола.

Ех, знаеш ли как я обичам
тази витошка мокра земя!?

* * * * * * *

Тишина.

Ти мълчиш, аз не спя.

Изветрява до мен непобутнат коняк.
И съм глупав, тъй както на двайсет...

* * * * * * *


Да те питам пак нещо?

- Кажи?


28.03.2009 г.

Къща на бряг

на Десислава

Както капчица мед
по гърдите се стича,
както слънце по лед
се препъва и тича,

като морска вълна,
като писък на чайка,
като влажна бразда,
като топла мозайка,

като чаша мавруд,
като цвете сред битка,
като хляб подир труд,
като медена питка.

* * *

Аз не помня кога
някой тъй съм наричал.
Все с глаголи стихът
полуслучки е сричал

и отдавна така
пред писма не изтръпвам –
сякаш правя беля
със цветя щом пристъпвам.

* * *

Като топли бедра,
като нежна извивка,
като житни зърна
под дебела завивка,

като къща на бряг,
като пролетна риза,
като пясък и сняг...
Като, както се влиза...

ПЦДОН, 18 срещу 19 март