V-та Самодивска (Nosferatu)

Медноj Пити

Захапал зъби, днес съм в ада:

Най-сетне, Злато мое, се реших...

Да, живият едничък страда,

а аз не съм - останах само стих.

Не съм дошъл да вадя твоя сянка,

а само да си спомня през мъгла...

Гризе ме като бясна пепелянка

вината, че се стреснах да умра,

когато от ръцете ми те взеха...
Жадувах кръв, но пак не се реших
да видя, че последната ми дреха
ще трябва да е дрезгав кървав стих:

обичах изгреви "по Шуман"
и тежко вино с "пиле жулиен",
обичах да се слушам като думам,
обичах да вечерям с "божоле",

а днес във мен люти ракия
и лук горчив със сол са ми мезе,
сега се давя, а не пия,
защото не признах, че бях сразен,

когато от ръцете ми Те взеха...

17.02.2020 г. Варна

Песен за проклетата 2012-та

IV-ти  разказ в песен за Меденка пред една софийска поетеса

Докато гледах как си тръгваш,
за гърлото ме стисна лудостта...
Ех, в синьо лято как измръзваш,
звездите пък как вехнат кат' листа!

* * *

По цели нощи пих и пуших
край сенките на "сгоднички" жени,
говорих с мъртви, вятър слушах...
Пък трябваше да викна: "Остани!"

И миг след туй на място да загина.

Проклет да е "нагонът" към живот!
И не текат година след година,
а сбират се при онзи празен вход
в целувките ти с мирис на малина.

* * *

А днес ракия миризлива
по литър-втори всяка Божа нощ -
Така страхливец се убива,
страхлив за скок, въже или пък нож.

И посред сто безумни битки,
жадувал в тях да бъда бит-убит,
сънувам двете малки китки,
които в пазвата ти, Цвете, скрих!

17.02.2020 г. Варна

III-та Самодивска за песен с шприцер в Нови Сад

"Докато мълчах, овехтяха костите ми" (из Псалтир, св. цар Давид)

разказ в ритми за Меденка пред софийска поетеса

Веднъж за теб така се пошегувах -

че ти си питка, скрита във торба,

когато във Войводина гостувах

оттатък манастирската врата.

А сетне черпих всички с гъсто вино

из стари тежки кръчми в Нови Сад

и слушаха стипчивите ми рими,

в които диви ягоди цъфтят

и слушаха пияните маджари,

и слушаха с отворени уста

как с мене чудният им чардаш шарил

до края, при Морето, на Света.

* * *

Не съм поет, а скитник недоучен

и нито съм раним "интелигент" -

Ти помниш: хапя и безсрамно смуча

облени женски цици със абсент.

Ала за теб най-нежните ми рими

избухнаха във багри и във цвят

и молеше притихнал "Разкажи ни,

разказвай все за Нея!" Нови Сад...

16.2020, Варна

II-ра Самодивска (за мостовете на Медисън)

за Меденка

Аз скоро ще разкажа в проза,

преди съвсем да се затрия,

че тоя свят без теб е грозен,

че съм подгизнал от ракия.

Опитах да те скрия в пози

с жени,  в които съм изстивал,

в десетки стихове и рози,

пък сякаш просто... мастурбирал.

Веднъж в живота се обича,

а после всеки ден умираш.

Мъжът затуй е мъж, Кокиче -

в кръвта шуртяща да се скриваш

от студ и сняг, пък некролози,

където пише "бе обичан",

са пошли разкази за този,

живял-умрял, на мъж "приличал".

* * *

А Ирод нека си "празнува",

задето е убиец на деца,

да, зная че Иисус не псува,
затуй аз псувам Ирод от душа.

16.02.2020 г., Варна

Самодивска песничка по Милорад Павич

разказ в рими пред поетесата (...) от София  за тази, която преди десет години нарекох Меденка

Десетки преразказани измислици,

а нощем свирят древни ветрове...

В целувките на своите Орисници

едно дете в съня си ще умре...

Приключих с моята виталност,

която ме прослави "през море",

не ща притоплена реалност,

ех, да, насън умира се добре!

А ти ще дойдеш да ме вземеш

и с две сълзи враждата пресечеш,

аз чак тогава ще задремя,

да в сън си струва само да умреш...

Не преживях, не стигнах, не прескочих

и не преборих болките си две -

една да гледам как се точи,

като змия във пазва на дете,

на мръсни гадове "моралът",

от който ти се иска да ръмжиш,

а втора подир сянката ти бяла

единствено премръзнал да кървиш.

15.02.2020, Варна

Плъвдин

на Х.

следва от "Кавал със дупки от картеч"

Гризе, преплита и надприда

претоплен въздух, слизащ от тепето,

Марица стене от обида -

не плиска, а се стеле през решето.

И тука Тракия се свършва,

започва Запад хладен, заядлив,

тъй както Залезът прекършва

на Слънцето проблясъка ръждив.

* * *

Ех, Цвете, всичките ми песни

са танц по риза в родната ми ръж,

а в жилите лудуват бесни,

тъй както вино в чашата на мъж,

любов и ревност, гняв и нежност -

хем яд, хем в седем-осми терирем.

Пиках на сухата прилежност,

с която само хвали се кретен.

* * *

Родината ще нося и след боя,

тъй както птиче носи се във шлем

и стихове ритмувани във строя

на песен, със която съм роден.

София (в Божурище), 03.02.2020 г. (след Пловдив)

А там ще свирят мъртвите ми траки

"Оркестар стимуjе и нема шансе да свира фалш!" (Баjaга)

на Х.

/продължава от "Предутринна" - I-ва песен от поредица "Аз пътьом Те целувам Цяла"/

Когато минеш през Поморие,

навървяш път с широк разкрач,

ръмжат в рапаните отворени

вълни... Избива те на плач...

След двайсе километра ще оставиш

море и лесни, весели жени...

Отпиваш от шишето и забравяш

как Бризът във пердетата гърми,

чехкините, червеното "Кампари"

и блесналия пред вратата плаж,

усмивките и триковете стари

сред светнал злато-слънчев макиаж.

Подир Бургас ще спре да се гримира

в пастелно-солни смътни цветове

земята, а по Карказан баира

пред Карнобат след мен ще прореве

на мойте мъртви Бащината клетва.

* * *

Почиваш ли сред делничния график?

Софийско, цвете, още е далеч,

а тука свирят мъртвите ми траки

в душа-кавал през дупки от картеч.

02.02. 2020, Варна /на изхода/