на Диана
Нашари ми със думи тревата,
може малко, но всичките верни,
нека друг вместо нас да не смята
колко всъщност със тебе сме черни...
Нека други да бъдат почтенни,
но за сметка на собствена съвест,
скъпи дрехи със буквички "ценни"
да бродират по профила ръбест
на телата си силни и здрави,
по реверите остри и бели,
нека другите все да са прави,
като падащи в блато шрапнели...
А пък ти, разпилей ме в целувки,
направи ме по-мек от водата,
както циганче в стари обувки
по площада подскача и шляпа
на Давидово стреме вдигни ме,
може би, затова да е късно,
но псаломите имат ли рими,
даже прашката често се къса,
но защото пред мен Всечовекът
е разперил ръце на Дървото,
като огнени раните светят,
затова ще остана в седлото...
Белград, 23. 11. 2012 г.
