на Христина
Не мога да стоя спокойно
сред тоя сивкав облак от тютюн,
пиянствам, пуша непристойно
и кашлям сякаш глътнал съм бастун,
очите тежки и присвити,
тъй сякаш адът гледа ме през тях...
Дори не смея да те питам:
обичаш ли поне каквото бях,
блестят ли в Гараовско череши,
дали все тъй страните ти цъфтят,
когато вятърът разреши
косите ти и щипне по носа?
Не смея... Мътни са ми дните
и думите ми жилят кат' игли,
а ти, когато си сърдита,
сърцето ми трижд' повече боли...
Варна, 29 юли, 2019 г.
