на Христинка
Тежи ми, Цвете, страшно ми тежи:
тежи ми всяка глътка кислород,
месото пък мирише на змии,
водата на урина и на пот!
Влече ме, дърпа ме у нас
във стаята до овчите кошари,
на три разстрела до Бургас
със четири изпушени цигари
до ягодовите лехи
и храста с черните къпини,
където сутринта дъхти
на хляб и сирене с маслини,
където на железния креват
Баща ми ме научи да се смея...
Дотегна ми от грозния им свят...
Но още знам да галя като пея.
27 юли, Варна
