Аржентина

на Теодора

11.02.2010 г.

Мълчи, не хлипай.
Дишай под завивката.
Отвън освирепели обикалят
дузина недомразени предатели.

И чуваш ли ги? Мене търсят
и вият, сякаш пеят мойто име.

- Ти вълк ли си?
- Не. Вълкодав съм...

- Страхувам се.
- Недей! Кротувай.

Той ножът ми,
май казах ти,
е диамантен,
но хайде
да не го
използвам.

Две сенки полуживи
залагат свойте дрехи
на барбут и вдигат
ветрени ръце
в наздравици
и не защото
са пияници,
а знаят те -
в момента, в който чашите се срещнат
ще се събудя от звука и ще изляза,
решил, че вънка става пир и сватба.
... Но пък не знаят, че сега съм буден...
Будувай с мен. Веднага щом се съмне
потегляме към златна Аржентина.

"Като алена рокля,
като цвете на бряг,
като къща за вино,
беложребния впряг
ме понася, политам..."

Не върви песента,
но легни по-добре
върху мен, потуши
в слабини слабостта ми.

- Разсъмна се. Къде е Аржентина?
- Ей там, зад следващия хълм
- Да тръгваме!
- Не още, остана
доста вино недопито.

Прежуря слънцето, пълзи
увива своите лъчи
по сивите стебла
отровни.
Главата ми тежи
в зловoнни киселиви
изпарения, не вино,
а отрова, събирана от
прилепи във чаши на цветя,
които са умрели още в своето
зачатие. Проклятие! Каква ти Аржентина!
Къде си?! Налей ми, кана със вода!
И тя е жълтеникава, стипчи,

Не мога повече, не мога!

- Да бяхме тръгнали...
- Да бяхме. Но не сме...