Да, беше лято, прашно ленено,
със нищо страшно за прощаване.
Лицето ти ненацелувано
в ръце държах до прималяване.
Приятелите ни се радваха,
донесоха ни скъпи дарове,
а сетни всички затанцуваха
и заиграхме върху масите
Ти казваше, че си дочакала
да се търкулне празникът едва,
че си потръпвала и стенела -
през роклята те драскала страстта.
Пък днес ще трябва „да прощаваме”.
Какво, дете, се мъчиш да простиш?!
За други сватби закъсняваме –
Пак лято е, без време ще тъжиш.
2004 г.
