Сънувах, че ги моля да си идат...

Сънувах как ги моля да си идат
и молих, както моли се дете,
а те започнаха да си намигат,
не казваха ни "няма", ни "добре".

И казвах, че си малка, че не можеш
за тях да бъдеш нищо от това,
което, знaя, Слънце, че ги лъжеш,
говориш им, останеш ли сама...

И ужким, че ме слушаха обаче,
аз виждах в тях през слепите очи,
че само чакат някой да заплаче,
та да се чувстват "силни и добри"...

Жените по-разбираха и ужким
съветваха "Обичай и търпи",
едни ме сваляха, четейки Пушкин,
а други ми предлагаха гърди...

Сънувах, че ги моля да си идат...

Тези сутрини, мамка му мръсна

Тези сутрини, мамка му мръсна,
пак са шепи нечистен ориз,
който искам в момента да блъсна
през прозореца в мокрия бриз

и дори, извинете, ще кажа,
че макар да е тъмнозелен
и изправен по хълма край плажа
тръстеникът е сух и студен.

Както куче умира, но смуче
капки восък от чуждата гръд,
както песен, преди да се случи
и ботуши се късат пред път,

тъй морето сега се изправя
и на късове къса звезди,
а каквото остане отравя
и каквото измие смърди...

Априлско слънце в късен март

Наред е всичко, може би дори
е две-три стъпки след нормалното,
покривката ракиено смърди,
кафе изсъхва по пералнята.

Отвънка пак подвикват чайки,
по улицата - легнали коли,
отсреща спят моряшки майки,
постлали си до техните жени

да пазят скъпите играчки
и дрехите със мирис на бензин,
и тия пет по десет крачки
с мазетата им - метър на един.

Не спя, разбира се, че виждам
в съня си синеоки бесове
и ту ги галя, ту обиждам,
затуй и ще будувам с часове,

дордето плисне посред двора
априлско слънце в тоя късен март...
Знам, нищо няма да ми сторят,
макар да ми мирише на асфалт,

да могат инак да наричат
и да убиват даже само с трън,
да късат, докато събличат...
Обаче тази нощ съм гол навън...

Варна, Аспарухово, 19-20.03.2012