VI-ти разказ пред една софийска поетеса за Меденка
"А ja, шприцер и кавурму, право да си кажем, неволем..." (Джордже Балашевич)
Море от кипнала стомана.
Небето?? Дрипаво въже.
Звезди - пробойни във тавана,
като рисунка с... оксижен.
А днес сме... днес (подир четвъртък),
пък утре... ще вали в Париж...
Когато страшно си объркан,
остава само да вървиш.
Какво остава подир битка
(пиян, за чест или жена) -
в торбата хляб и шапка с китка,
и вкус на вино с кавърма.
* * *
В съня ми мед и топло мляко,
две юди, плачещи наглас,
а аз погрешка съм облякъл
фустан, кат' смешен педераст...
Почакай! Спомняш ли си Моста,
маслини с миди в пресен лук?!
Ти - моят "бог", а аз пък гостът
със Теб под чуждия капчук??
А август беше цял, но кратък,
а август - бял и подивял...
Да, Вечност с твоя отпечатък,
едничка, дето съм видял.
* * *
А сетне смърт... А сетне пушки...
Изпът олово, вместо хляб.
Небе, разстреляно с "Катюши",
посипа ме със кръв и яд.
И само там далеко светят
души на мъртвите щурци,
а звездните каруци кретaт,
тъй както крета сарацин,
изгубил боя за Гранада
и вяра в своя Мохамед,
тъй както стара черква пада -
с камбаната си най-напред.
* * *
Горят ме като два пожара,
горят ме, Слънчице, насън
очите Ти!!... Ти бе Държава,
а аз останалият вън,
като Тракиец след Чаталджа,
разплакан, че се е спасил,
защото Тракия се ражда
там, дето си се разрушил!
* * *
След Теб? Ракия и скандали,
безлични стрехи и жени,
стихът дере, вместо да гали
и блъска четири стени,
a как летеше, като чудо,
оттука чак до Китеж-град,
припяваха го речни юди,
пренасян като вест и знак
подир победата при Маратон!
Златни пясъци, 14.03.2020 г.
следва от
Пета песен "Nosferatu"