"Ускок се, Славке, не люби:/ Радою майка гората,/ Радою либе сабята" (из старинна народна песен, Вазов, "Светослав Тертер")
на Христинка
Когато Месечината кърви
и всеки час е тиха драма,
по покривите вятърът върви,
в главата ми трещи камбана,
да зная искам ти, че спиш
и че си здрава и спокойна -
Луната нека си ръмжи,
през мен да веят сто пробойни,
в нозете да пълзят змии,
по мене да пирува врана...
Ех, само ти, детенце, спи,
че си най-свидната ми рана...
Тъй нежно нивга досега
не съм пресичал планините,
когато духом разсека
земята, пътя, че и дните,
за да те видя през мъгла
как светиш като Ясно Слънце
и през ухото на игла
да ти пошушна, че си Зрънце,
което в леден зимен ден
земята крие да го топли,
така си цялата у мен,
очите ми пък бистри локви,
които само теб поят,
за други има в тях отрова,
у други кокали трошат
и съм пиян и Казанова.
Но ти си светлата ми страст,
да, ти си всичко, дето искам,
да е последният ми час,
пак тебе нежно ще описвам
как сред сърцето ми туптиш
като врабче, люляно в длани...
Ех, нека само ти да спиш,
пък мен да щат да късат врани!!
Варна, 11.08.2019 г.
