до жена ми
Злато мое, навънка вали,
а Панонската плоча е в локви,
значи днес разкажи ми дали
там дърветата вече са в рокли,
на тирета се сипе дъждът,
а полето им черно не свършва,
ами път се излива във път
и с ръкави прозорците бърша...
Ти ме знаеш, дори да кълна,
пак без Нея не мога да дишам,
стига тука, тъй както вълна,
затова и в момента ти пиша.
Говори, аз ще пиша, така
ще рисувам над Дунава чайки,
злато мое, във тази река
чужди ризи перат чужди майки!!
Хора чужди по кръчмите черпят,
даже в рибите няма море!
Булки чужди мъжете почернят,
ако тука сърцето ми спре,
разкажи ме на Бяла Марица,
занеси ме до Тъмния Понт
и две шепи от мен във ръчица
разпръсни по Родопския "фронт".
Разпръсни ме, пък нека се стича
тук Панонската пръст със дъжда
и от ада пак тъй ще обичам
само Нея, макар да кълна
Белград, Падинска скела, 02.10.2014 г.
