Слънцето свети по Дунав разкошно,
то сякаш се стича във тая вода,
бреговете реката пък пътьом разрошва
и не спира да тича след птича следа.
Пред кафаните масите тропат,
а бордюрите още са топли,
но пристига дъждът като ропот
и минутите стават на вопли.
...Пък те носих до тук като мирис, като стръкче от мека трева...
Но дъждът вече вие, не тропа
и чертите му стават потоп.
Аз усещам се днес като сопа,
посадена сред кучешки гроб.
...Говори ми, не млъквай, макар че, може би по-добре да мълчиш...
Белград, 31/03/2011 г.