на Десислава
Моят свят е такъв.
...Дали искаш да знаеш?...
И във боя съм пръв,
и във обич съм краен.
Да, “лекувам” с коняк
болки нови и стари,
моят август е в сняг
и раздели по гари.
В моя свят има смях,
някой път неуместен,
сред “приятели”, с тях
твърде рядко съм свестен.
Двама? Трима??... Един,
който всичко понася.
Той е доста раним,
затова и го пазя,
а останали сто,
дето чакат да падна,
да ги питаш: “Защо?!”,
но едва ли ще кажат.
* * *
Леле! Колко съм луд!
Толкоз много те искам!
Полудявам от студ,
а вика си потискам.
Гледай, падат звезди
и разтрисат земята,
пък морето гори
и делфини премята.
* * *
Знам, не бива така –
аз добре съм възпитан,
“по английски” сега
ще мълча като сритан...
Ох, че дълго мълча!
Чак изтърках паркета,
обикалям, кръжа,
паля пета от трета.
- Да те питам пак нещо?
- Кажи.
- Ти, обичаш ли... Моцарт?
Туй е глупав въпрос,
туй е дума-раздумка –
Като песен на кос,
Като водна рисунка...
* * *
Де простираш, кажи,
свойте алени рокли,
като дъжд навали
раменете ти топли?
Не копнея за бой,
ни за кървава сватба,
мразя вълчия вой
и смъртта не ме радва.
Инак мога с ръце
силен вълк да убия
и със чисто сърце
от кръвта му да пия.
Ала днес само теб
аз жадувам тревожно –
Ти си в мислите ред,
Ти си рима несложна.
Де простираш, кажи,
твойте алени рокли,
коленете ти щом,
дъжд безсрамен намокри?
Гледай, падат звезди,
падат тихо и глухо.
Само мен ли взриви
Подранилото утро?...
23.04.2009 г.
