Втори Псалом за копче от елече

на Христина

/продължава от Софийски Псалом/

Луната снощи ме съблече

и легна в хладното море,

остави копче от елече

и прясно мляко във гърне.

Пердето ми е жълто от цигари,

сърцето пак жадува Път,

а идват старите кошмари,

които все очите ми кълват.

Къде си, как си, имаш ли си време

замалко сутрин с първото кафе,

преди денят изцяло да те вземе,

а тука в мен сърцето ми да спре,

удавено във стихове-картини,

в които пак рисувам само Теб,

а сетне иде черно-бяло кино,

фалшива водка с кисел черен хлеб.

* * *

Закусваш ли? Край теб дали е топло?

А имаш ли си цвете за изпът?

А аз пък тука ти приготвям

във мляко с мед нарязан плод

и знаеш, че не мога да го пратя,

тя пощата е само за писма,

така че, днеска пак броя и смятам:

във малки срички пълня чудеса,

които да ти пратя на прес'кулки,

а те да те докоснат вместо мен -

хартиен лист с рисувани светулки

да те разсмиват в дългия ти ден.

Варна, 12.10.2018 г.

Обичам, слушайте, да пия сам

Не мога да седя прилично,

да гледам как сервират на простак.

Не смятам също за етично

щом видя курва как замята крак

да почна да ломотя за изкуство.

Обичам пустите трапези,

обичам тежките софри,

обичам скок към Гебелезис

върху заточени стрели...

Обичам, слушайте, да пия сам

                и полумъртвъв, ала буден да Я чакам.

Варна 10.10.2018 г.

Гларуси

на една малка Граовка

Тука знаят и без да вали

във мъглата дървета да плуват,

по обувки солта да пълзи...

Само гларуси ясно се чуват

как пресичат вълна след вълна,

прекосяват соления задух

и залепват две тежки крила,

над Морето висят и не падат...

* * *

Две приятни и лесни жени

край Фонтаните пият кампари...

Ала знаеш ли, Ружо, тежи,

да тежи с номерата си стари

да убивам пак дългия ден,

да отмивам след чужди чаршафи

от лицето си свят разтрошен

в застояла вода от гарафи.

* * *

Ти си расла далеко от тук,

затова са очите ти бистри,

а светът ти за мене е друг,

пък страните ти, Ружо, са чисти.

Варна, 10.10.2018 г.

Пак Теб ще облека в Разкош

Да пукна, ако Те оставя

на тия преоблечени "мъже",

кръвта ми нека се отравя

и сплита вместо струи във въже

и нека бие слепооко,

да блъска като прилеп по ковчег,

по мен да падат Отвисоко

обидите на тоя Мръсен Век

и нека ме разнасят врани,

а псетата да хапят в Кръстопът

и нека всичките ми рани

насред Чаршията ги разнесат

през смях и черни подигравки...

                     Пак Теб ще облека в Разкош!

Варна, 9.10.2018 г.

Със вкус (Тъй само предполагам!) на малинки

на една малка граовка

Където тихият разкош

разстила пъстрите нюанси

на теменужената нощ

в безбрежни звездни дилижанси

остана смях и аромат,

очи - два бисерни потока

и глас по-крехък от комат,

от слънчев лъч дори по-топъл.

Пак там са белите нозе,

по-тънки от реки в картинка,

а устни с дъх на божоле

и цвят на зреещи малинки.

Варна, 7.10.2018 г.

Несъвсем детска приказка

"...umesto ordena na mojim grudima nocas si zaspala" (Bane Ksrtic, "Teci, Teci, Dunave" 

"Когато дъщеря ми порастне, ще й разказвам приключенията на Портос" (обещано от една приятелка)

Не дочаках салюти,

не дочаках медали,

само шепа минути,

за да бъда скандален...

Ех, една обеща ми

да научи за мене

(мойте смешки и драми)

като двете задремват,

дъщеря й, щом стане на пет.

Неочаквано мило,

по приятелски нежно...

Дано мляко са пили,

да е топло - вън снежно,

да рисува в пастелно,

да разказва мажорно -

поне малко да белне

песента ми тревожна.

Варна, 4.10.2018 г.

Над Стражица мъглата изсветлява

разказва се на Х.

Край Търново и в жегата е студ,

под моста Янтра нещо шепне, 

цигарата мирише на барут,

за миг ми идва да се метна...

По тая риза липсва само кръв,

обувките ми пък ме стягат,

но пуста воля за живот до стръв -

затуй и моста го пробягах.

Десетки преминаващи коли,

лицата адски сериозни,

над Търново се вижда, че вали...

Намирам Търново за грозно.

* * *

Над Стражица мъглата изсветлява

(не питай само аз защо съм тук).

защо брадата ми е вече бяла,

но пък не станах в нищо "нов и друг".

Мнозина вече даже за заможни,

а други гледат "моите" деца,

затуй са и объркани, и сложни

с изпити, разтревожени лица.

През листите на капчици се стича

дъждът, а вятър тихичко свисти,

аз мислено се къпя и обличам

във ризи от замръзнали реки...

Над Стражица небето се облива

във хладно-бяла тиха светлина,

под клоните на капещата слива

ми иде просто седнал да заспя.

из България, 30.09.2018 г.