на жена ми Диана
Публикувам си песните, мила,
по стените и знаеш ли как,
ме дере, като скъсана жила,
всяка рима, стъкмена на крак…
Все следиш за ударени срички,
просто, щото „звучи по-добре”,
заримувам ли „птички със пички”,
значи време е там да се спре,
да изпуша три-чет’ри цигари,
да изслушам и марш на Любэ,
щом последната почне да пари
с „Шагом марш”, а комбатът умре,
значи може и аз да разкажа,
как е слязъл при Дева Гаври’л,
а пробил е обсадата вража
Михаил, пък Самсон се напил
и оставил Далила да стриже,
както с ножове кастрят лоза,
както огънят сламата лиже,
за Байрям както колят коза…
Как накрая останал самичък,
както Господ на онзи гол Хълм,
но не бил „търпелив и добричък”,
а уплашен, измамен и зъл…
К’во пък толкоз е – драма кат’ драма,
но когато си сам е Закон:
Яхве слуша самотните в Храма,
па дори да е храм на Дагон…
Я стъпи на нозете широко!
Да те види по-хубаво Бог!
Ако адът е толкоз дълбоко,
(а пък дяволът толкоз висок),
как в три дена Синът на Мария
го прегази, без капчица страх?!
Затова всеки път като пия,
мила моя, разказвам за тях,
за Самсон, Гедеон, за Йевтая
и за онзи нахалник Давид,
друго нищо не ща и да зная,
пък дори да са басня и мит…
Белград 05.09.2013 г.
