Всяка дума на стена

на Меденка

Бяло мляко за закуска,
топъл хляб омесен прост.
Днес сънят ми ме напуска
като мил възпитан гост.

Теб сънувах и съм весел,
а прозорецът звъни
сякаш някой е донесъл
шепа бисерни пари

и по пода разпилени
като миди, като злак
ги разпръсква сякаш вени
върху цигански тумбак...

Не забравяй Зоопарка!
Вчера тъй ми обеща,
че ще целим със шишарка
през решетките лъва.

Кой козите ще нахрани
с вестник вчерашния брой,
а маймуните с банани
ще привиква за двубой?!

Обеща ми да ти липсвам,
не забравяй и това...
Нали знаеш, че записвам
всяка дума на стена?!

Клетва

на Меденка

Да те плисна, да те стигна
като юлски топъл дъжд,
да те сваря, да те вдигна
като вятър в златна ръж.

Да те галя и целувам,
и полека съблека,
като песен да те чувам,
като шал да те влека.

Да те нося като птица
свое писано яйце,
както братя два сестрица
да те пазя до сърце...

И човеците стават на чудо

Катедралата днеска е пуста,
няма кой да "играе на Бог",
няма погледи, мимики, чувства,
по които тече като ток

животинското стадно изкуство,
дето всички владеем уви...
Като облак земята се спуска
и небето опира в глави -

бялоруса добра проститутка
пред иконата шушне и жми,
покрай нея със свещи се туткат
две-три лели със дълги поли.

И човеците стават на чудо -
нито лоши и нито добри,
а Олтарът блести като руда,
там Христовото Тяло кърви...

За тебе днеска ходих там

на Меденка

Преминах Моста да те видя
пеша и мокър като пес.
Не исках никой да обидя,
ти просто бе на тоз' адрес,

където страшно разгневени,
настръхнали от гняв мъже,
на чест и сила оскърбени
ме вързаха като с въже

във два-три здрави аргумента,
в градивното си амплоа,
разцъфнало върху цимента
на толкова добри неща -

семейна чест, пари, лоялност
и агресивно мъжество,
което не признава давност
на поводи за тържество...

Поклон ще има само Бога!
Останах прав и тоя път.
Там тебе търсих със тревога -
ония нека си крещят

какъв не съм, какъв ще бъда,
къде съм спал, какво ще ям.
Пикая им на таз' присъда -
за тебе днеска ходих там...

9.VII.2011 г., Варна, кв. Аспарухово

Топола, питке, права пада

на Меденка

И ти ли тъй се будиш заран -
минута две ще полежа
от рано за ракия жаден
ще плача да не откача...

Листът от масата ме гледа,
обаче вместо химикал
цигара, взета от съседа,
напипвам и остава бял.

А в мен се блъскат цветни птици,
куплети, сенки, миризми,
посрещам ги като плесници,
болят ме стави и гърди

и стъпвам тихо като буря
преди да гръмне над гора,
която всичко прекатуря,
в каквато искам да умра...

Но ти поискай да те видя,
пък нищо, че навън вали.
Едва ли някой ще учудя,
нали развратен съм, нали

съм даже адски агресивен,
опасен повече от СПИН,
лъжец, мошеник, сугестивен
и все пиян, и все един...

Но разходи ме по Площада
и да послушам твоя глас,
топола, питке, права пада,
да, нека тъй да падна аз...

Детска песничка

на Малката Меденка

Ти си само на пет
и те учат да слушаш,
еднорог за късмет
носиш в пазвата сгушен.

Аз пък вече на пет
имах мое момиче
със коси като мед
и очи като птиче...

Ти обаче помни,
че мъжете не слушат!!
Ден до пладне добри
после псуват и пушат.

...Аз например дори
тъй играех със котки -
два шамара да "спи",
сетне ставаха "лодки"

във легена с пране
като баба не гледа,
ако плуват добре,
ги изпращах в съседа

да лежат по корем
на килима му в хола -
скъп подарък от мен
за комшийката гола...

Да не кажеш това,
малко птиче, на мама!
Тя е доста добра,
но в Съда е стояла.

Котки там не лежат
и по чехли не пускат,
а жените тежат,
че с дечица закусват.

Ти обаче се скрий
в тая мамина чанта,
като питка се свий
и влезни контрабанда,

а след туй ми пиши
как изглеждат нещата,
с думи две опиши
как ги хрускат децата.

Дали с мляко и мед
или в захар кат' круша...
Но си само на пет,
стига вече ме слуша!!

Слушай, пеят рапани

на Меденка

Сякаш тъмна заргана
се люлее морето,
като диря остана
подир нещо невзето.

Виж, пияни руснаци
подир лели-германки,
виж, мъже без мустаци,
виж и две софиянки...

Виж я, там махалата -
като в лагер стануват,
черни-черни децата
се прескачат и плуват.

Ето виж, преминава
пълна кофа с мамули,
подир нея остава
миризма да я брули

само морския вятър
със солените жилки.
Като влак, като театър,
като стръкове с билки

се надтичват лъчите
по тела разпиляни...
Затвори си очите,
слушай, пеят рапани...

Като курви, намерили шал

на Десислава

Аз тогава без малко да пукна
насред тоя несвършващ Разград
и какво ли на мен не ми щукна
в километри побити на крак...

Часове... Магазин за обувки,
на табелата "пише те" теб -
четри букви кат' четри целувки...
Вече няма "преди" или "след",

само нощ е покрила площада,
няма никой, пияни дори,
полупразно шише оранжада
във нозете ми съска и ври

и не зная дали има гара,
че дали съм изобщо в света
и цигара гася във цигара -
Имам десет кутии, ура!...

Да, ура... Ама пътят не свършва,
но напротив - разклон след разклон,
а душата ми спи и се връща
там обратно във оня салон,

дето трима мъже се заклеха
да те учат на ред и морал,
да ти скъсат червената дреха,
като че, да е някой парцал...

Аз тогава ги гледах надменно,
само миг ги делеше от бой,
пиех вино със тях за последно
и на всекиго казвах му: "Стой,

ти ще видиш маймуни по пладне,
бели мечки във селския цирк.
Eдно копче от нея да падне,
ще ти счупя носа със ритник!"

Нищо друго не счупих обаче,
освен рози във твойта врата.
Погледни ме сега, ето крача
с полупразно шише из града.

* * *

Пък "мъжете ти" пак се заклеват
да те учат на своя морал,
по парченце от дрехата вземат
като курви, намерили шал...

А ти си мляко с портокал

на Меденка

Минава линията точно
покрай чертите на града,
където дюлите започват
по границите на шума.

Земята там е трисъставна -
асфалт със пръст и две коли,
не беше толкова отдавна
и може още да виси

изпрана риза като птица,
оплела клоните на храст
като самотна хубавица,
попаднала на педераст.

Аз мога още да целувам,
а ти си мляко с портокал,
замижай да ти нарисувам
един крайпътен карнавал,

където линиите свършват
и почват дюли край реки,
а пък дърветата се връщат
покрай прозорците сами,

за да отлитнат като ято,
където никой не е бил,
недей да плачеш, пак е лято,
във шапка заек съм ти скрил...

Аз мога още да рисувам,
а ти си мляко с портокал,
замижай да ти изтанцувам
един крайпътен карнавал.

Затова

на Десислава

Само с теб съм различен,
чак гласа си изменям,
та дори ми прилича
зло-добро да разделям.

Щом на пътя напиша,
че съм луд и обичам,
както вятърът диша,
аз при теб ще изтичам...

Затова като змей, като чума
ще повдигна край тебе стена,
като клетва пред бой, като дума
преди смърт за красива жена.

От главата ти косъм ли падне,
ще взривя зарад него света,
ще убивам от залез до пладне
и след пладне пак няма да спра.

* * *

Като розова китка, като хляба за днес,
като медена питка, като чуден адрес,
като песен на кос, като рима несложна,
като слонова кост, като птица тревожна,

като детска игра, като водна рисунка,
като златна пара, като вино в кратунка,
като плетка зведзи - три жени край комита,
седем пъти по три, девет свещи във пита...

На думите след чакания край

на Меденка

На теб се пада да разкажа,
обаче отначало обещай,
че ще будуваш като стража
на думите до чакания край,

когато тишина остане
и само влажен мирис на жена,
оттатък думи и забрани,
с които се събужда сутринта,

която трие всички миризми,
оставя само тази на кафето
и чудиш се глава ли те боли
или пък ти гърми сърцето...

Тогава точно искам да заспя,
постлал под тебе мекотата.
Легни на мен, проспи със мен деня,
че да си иде като ято,

да слезем сетне до морето
в часa, във който то възкръсва,
започвайки от там, където
било е най-безбожно мръсно...